Алманах "Извор"

Изданието е продължение на списание "Извор", излизало през 1892 – 1896 г.

Posts Tagged ‘Константин Мутафов’

Учител от старо време

Posted by Андриан Захариев on August 15, 2013

Особен и своеобразен учител беше дядо Неделчо1, или само дядо Делчо, както му думаха учениците.

Преподаваше аритметика на долните класове в Р… гимназия.

Беше среден на ръст, попрегърбен, сухичък, с прошарена коса, с големи изпъкнали тъмнозелени очи, с подстригани мустаци, с дебели бърни и с два дълги изкривени зъба на горнята челюст, които се подаваха и клатеха. Жив, припрян, сприхав, всяка гънка, всяка жилка по лицето му трептеше; беше строг, никога не се смееше с глас, но на устните му винаги играеше тънка усмивка. Ходеше с ръце отзад.

Рядко биеше. Не с плесници, ами като стегнеше показалеца и средния пръст на дясната си ръка, ще ръгне някого по рамото тъй, че ученикът се свиваше.

Свършил беше Болградската българска гимназия.

Беше взискателен по всичко и въпреки че 6е минал петдесетте, всякога биваше стегнат в облеклото. Мразеше нечисти и изпоцапани ученици и люто гълчеше ония, в тетрадките на които видеше капки от мастило, следи от мазни пръсти. Сърдеше се на онези, по чиито дрехи забележеше петна, оръфани ръкави или паднало копче.

Ще изблещи очи, ще хване за ухото такъв омазан ученик, ще му наведе главата към съдраното място или към скъсаното копче и ще му каже:

– Хей, дангалако, ако баща ти е сиромах, майката ти ръце няма ли да те подреди и закърпи? Я се погледни!

Обръщенията на учителя към ленивите и нередовни ученици бяха наистина грубички, но не и сурови; наричаше ги цариградски дембели, пестилджии, аратлици, дангалаци, диви петли, хърцои и др., но не вливаше злоба в думите си.

Ценеше силните, но никога не издаваше своя възторг от тях. Само очите му се напълваха с особена мекота и благост, по лицето му тънко затрептяваше струна на задоволство, че пред него стои силен ученик, който пипа здраво.

Често за названията на разните действия и елементи в аритметиката, покрай научните термини, употребяваше особени свои, които изобретяваше духовито. За лихвеното правило ще: каже – хесап с файда, за числителя – таван, за знаменателя – дюшеме.

Говореше просто, не предвзето, ясно, като шареше речта си с много турски думи.

Никога предварително не откриваше на учениците си, според учебника, какво нещо е просто или сложно тройно правило, или друго някое действие. Ще каже само:

– Днес ще минем на лихвеното правило. Туй правило е смятане с лихва или хесап с файда. Напр. „Един калпак левове дават за една година чеерек калпак левове файда; аджеба, пет калпака левове за десет години колко файда ще дадат? Вземете десет задачи от задачника и си поблъскайте сами кратуните”.

На другия час ще вади на дъската един по един учениците, които решаваха, с негова помощ, задачите. Тогова ще подсети за едно, другиго – за друго, криво-ляво първата задача се решаваше. При решаването, обясняваше с по-научен начин, съ изискваните термини, всяко ново действие или елементи, които се откриваха в правилото. След като минат първиге десет задачи, учениците вече се запознаваха всестранно с това ново аритметическо действие.

Дядо Делчо не преподаваше, но учеше учениците си. Той мразеше „глаголствуването” и зубренето, искаше да разработи разсъдъка на ученика, да развие въображението му, затуй предпочиташе практическия способ, работата.

Не обичаше да му се говори за неща, за които не е питал. Случеше ли се някой да каже, че зададената му задача е от лихвено правило, дядо Делчо скачаше като ужилен от оса, пламваше, ще удари пестник на катедрата и ще кресне:

– Хей, приятелю! Не те питам! Като заиграй тебеширът в ръката ти, ще ми дадеш да разбера какво действие вършиш. Хайде, карай!

И ще го прасне с двата си пръста по рамото. Случаваше се такъв ученик, след ръгването по рамото да загуби нишката.

Но дядо Делчо не го оставяше да се провали, ще прави, ще струва, ще го накити с всякакви любезности, но ще го подсети, как да подхване решението. А това винаги трябваше да става с мълчание; ще събира ли ученикът, ще дели ли, корен квадратен ли ще извлича, той трябва само да действува. Дядо Делчо ще следи внимателно дали правилно постъпва и ако ученикът сбъркваше негде, той ще се обади:

– Хей, див петел, къде си тръгнал?

Ученикът се сепваше, поглеждаше написаното, намираше грешката си и я поправяше.

Ако друг някой при събиране в стълб на няколко големи числа, където се прехвърля остатъкът от десетици или стотици на другата стълбица, се забравяше и замрънка: две и три – пет, пет и четири – девет, девет и седем – шестнадесет, написва под чертата шест и после каже – едно на ум или на ръка,

– И две на крака! Хайде, дърдорко, карай! – ще го пресече учителят. Искаше да му забележи да не мрънка, ами да пипа.

След като ученикът свърши решението, тогава дядо Делчо ще го разпитва, защо тук постъпил тъй, а не иначе, как се нарича това или онова действие. Като дойдеше до някоя дроб, десетична или проста, ще го запита каква е тя.

– Този дроб… – почне ученикът.

– Дроб?! Ашколсун бе, хърцоино! Дроб, а? От кои села си ти бе, аратлик? Добре, този дроб агнешки ли е, биволски ли е, чер ли е, бял ли е? Имаме два вида дробове.

Ученикът го гледаше опулен.

– Казвай бе, цариградски дембелино? Чер ли е, бял ли е? Забрави ли?

Хваща го за ухото и леко заблъсква главата му о дъската.

– Я бе, хлапако, каква работа имат дробовете в смятането? Дроб, хърцоино, с малък ер2, дробинка, част, парче, разбра ли? Каква е тази дроб?

– Тази дроб, тази дроб, господин учителю, – нарежда ученикът през сълзи, – е проста дроб.

– Елеее! – и ще му пусне ухото. – Хайде, стига си хленчил, не съм ти пръснал тиквата. Дроб, а?

Ще се случи някога в задачата да има деление на прости дроби, и ученикът се запъне и не може да продължи по-нататък решението.

– Не знаеш ли, бе дембелино, какъ се делят прости дроби? На, бе, таванът на първата дроб отива на мястото на дюшемето на втората, пак тъй, таванът на вторатата отива на мястото на дюшемето на първата и ще ги умножишъ. Разбра ли бе, пестилджи? Един калем, два калема, свърши се работата.

Дядо Делчо познаваше отлично ума и способностите на всички свои ученици, силните по-рядко изпитваше, колкото да провери да не са се „изхайлазили”, работеше изключително със слабите.

– Мене затуй ми плаща царщината, – казваше често на учениците, – всяко говедо да го науча на ум и разум.

Двойка ще пише само на най-последния тъпак и то след като се е блъскал съ него най-малко петдесет пъти през годината и след като се е уверил, че от този „хайванин” човек не става. Но от три нагоре рядко някому пишеше в бележничето си.

– Хей, аратлици, – казал беше веднаж, като го бяха запитали защо неговата оценка е почти еднаква за всички ученици, – на Господа аз пиша шест, на моя даскал – пет, на себе си – четири, като за вас, мулета, – три, две, едно и нула.

Но на края на годината в свидетелствата имаше по някоя четворка или петорка, дори и шесторка, само един или двама отъ класа оставаха с двойки; но ако някой от тях имаше „слаб” и по друг предмет, тоя отиваше у дома на дяда Делча и като му приплачеше, той му пишеше тройка, да не загуби годината.

– Добре бе, аратлик. Хубаво, да ти пиша тройка, ама догодина ще бъдеш в четвърти клас, там голяма наука ще учиш – а плюс б – математика, дембелино, математика, не е веке хесап. Като не си подготвен, нали онзи даскал на мене ще се чуди, как съм пуснал таквази празна кратуна в горните класове!..

Въпреки тази молитва, пишеше му тройка.

В началото на всяка нова учебна година, дядо Делчо ще изгледа наред всички ученици в класа, да види дали има дошли отъ други гимназии.

– Я, – ще се усмихне, – тази година наспорил ни Господ с ябанджии, – ще каже и веднага ще ги заразпитва кой откъде иде.

– Ти откъде си бе, аратлик?

– От Разград.

– Хъм, от Делиормана. Хубаво, не е лошо. Кой ти беше даскал по хесап, а?

– По аритметика, господин учителю, беше ни преподавател, беше…

– Хей, хей, чакай бе, поеми си дъха пешим. Таквиз купешки думи същисват човека. Ний тук сме простички, чоджум, àко и да сме на Дунава, вампори гледаме всеки ден, ама нямаме таквоз деликатно делиорманско образование. По-яваш…

– Ами, твоя милост, отгде бяхте? -– ще попита после другиго от „ябанджиите”.

– От Габрово.

– А-а-а! Тъй, от пестилджиите, демек. Много хубаво, много хубаво! Ще те видим и тебе. Само че тука от пестил твърде не отбират, тук искат знания и мурафет. Ще се запознаем.

– Ами ваш’то лице, ако смееем да попитаме, откъде тъй? – ще се спре при другиго, все тъй мазничко ухилен.

– Отъ Търново, господин учителю! От Търново!

– О-о-о! От болярското място! М-м-м-м! Затуй е този сербезлик. Я, моля, да се запознаем!

Заиграват всички жили по лицето му, усмивката му затрептява тънко-тънко и с ръка ще покани „ябанджийчето” да заповяда на черната дъска.

– Моля, заповядайте на черната дъска. Там ще се запознаем.

Дава му задача. Търновчето почва да решава, както го учил неговият учител.

– Хей, чакай, болярино, къде припкаш?..

И дядо Делчо още от първия час даваше встъпителния си урок на „ябанджиите”, за да се опознаят с неговите преподавателски начини…

По него време – 1893-94 г. – във Варна излизаше вестник „Ученически глас”. Неколцина ученици от калпазаните на една третокласна паралелка бяха съчинили дописка3 за дяда Делча, в която осмиваха преподавателските похвати на учителя си, като изброяваха прякорите, с които ги китеше – цариградски дембели, дангалаци и др., не забравиха да споменат и тавана, дюшемето, хесапа с файда и др.

Дописката се напечата.

Един ден, на час по аритметика, току-що бе ударил звънецът, и на вратата на тази паралелка се похлопва. Всички ученици занемяха и трепетно обърнаха поглед нататък, похлопва се повторно и полека се отвори вратата. Показа се дядо Делчо, ухилен до уши, но кисело ухилен, двата му горни предни зъба бяха съвсем изскочили.

Влезе тихо, поклони се пред всички и каза:

– Госпо-да! – меко, бавно, но такава насмешка, такава язвителност капеше от устата му, щото целият клас изтръпна.

Седна на катедрата, сложи очилата си, отвори бележничето си и извика:

– Моля, да излезе на дъската господин… еди-кой си.

„Гоеподинът”, комуто се бе паднал този тежък жребий, с подкосени крака, едва се дотътри до дъската. Класът беше притаил дъх.

– Ако обича, ваша милост, моля решете тази мънинка задачица… – И дядо Делчо му задиктува, ученикът пишеше и трепереше. – Моля, решете я.

Скръсти ръце и млъкна, усмивката замръзна на лицето му.

Ученикът закова поглед на дъската, вцепени се.

Минаха две минути, минаха пет. От чиновете никой не смееше да шукне. Стоя дядо Делчо, чака, току по едно време заклати глава, избухна изведнаж, скочи и като удари с две ръце на катедрата, развика се:

– Как да му не кажеш цариградски дембелин, дангалак, див петел, нà, бъкел не знае!

Слезе от катедрата и още повече пламна.

– Дописки ще пишете, а! Ще се оплаквате, катъри! Да ме правите за смях, а! А бе, дангалаци, че вие един миг не можете без моята помощ, нà, онази кратуна млъкна като риба! Ще се оплаквате, а! Какво, „господа” ли да ви казвам, ваша милост, а? Цариградски дембели, калпазани, хайлази!

И почна, да налага с плесници где кого свърне.

– Аз работа нямам в учителския съвет, че може някому мястото да изстине. Зная, че от този клас е излязла дописката. Аз няма да се оплаквам, оплачете се вие, хайвани, на бащите си, че дядо ви Делчо ви е бъхтал, ама и да им кажете защо. Нà, нà, нà за вас, глупави и зли мулета! За смях ще правите своя учител, който трепери за вас!

И переше, переше: изтеглиха си учениците от първия чин и онези по краищата… На дяда Делча скоро му мина, изгледа после всички ученици с тъжна усмивка и продължи работата си пак по своя, по стария начин.

Като свърши часа, учителят се обърна към учениците и каза:

– А бре, деца, защо правите таквизи безобразия? Биваше ли да ме правите за смях на стари години? През моята ръка са минали толкова мулета като вас и всички станаха човеци, има офицери, учители, инженери, доктори. Вие ще ме разберете, кога пораснете. Да не се повтаря друг път такава детинщина!

И си отиде.

Дали бяха разбрали ония глупави и зли муцунки думите на стария учител, дали усетиха голямото, доброто и бащинското сърце на дяда Делча, който имаше само един дълг, една цел в своя живот – „от всяко говедо човек да направи”?

 

*

1. Неделчо Попов е учител в Русенската мъжка гимназия в продължение на 20 години – от 01. 09. 1883 г. до 01. 09. 1903 г. (вж. Юбилейна книга на Русенската народна м©жка гимназия „Князъ Борисъ” по случай 50 годишнината отъ Iия абитуриентски випускъ. Печатница РОГЛЕВЪ – Русе, 1935, с. 106) – бел. ред.

2. Възприетият по онова време правопис на българския книжовен език различава изписването на съществителните имена дробъ „анатомичният орган в тялото на бозайниците” и дробь „част от единица, част от цяло (математическо понятие)” в зависимост от финалния ер – бел. ред.

3. Дописката е отпечата във в-к „Ученически глас”, год. І, бр. 14; Варна, 7 май 1895 г., с. 2, кол. 3 (Вътрэшен отдел). Ето и нейния текст:

Руссе. Прэди врэме ни писах© за единъ прэподаватель на ІІІ и ІV классове при Руссенската м. гимназия, че прэтежавалъ рэчникъ на псувни и най груби епитети по голэмъ (in folio) отъ Р. Larusse [sic!], но понэже мислэхме, че той не го носи при себе си, а само въ исключителни обстоятелства, – не писахме нищо по това. Но едно ново писмо, което получихме тэзи дни, дойде да покаже, че криво сме мисляли.

Въпросния (г. Н. – за сега скриваме името му въ този инициалъ) прэподаватель за едни най дребнави работи, а по нэкога и безь причина, исипвалъ цэлъ купъ псувни и най групи [sic!] епитети, които строгата цензура не допуща да напечатаме всички, а само нэколко, които ни се отпустнах© съ едно малко снисхождение: цариградски дембелъ, скотъ, маймуна, магаре, свиня, волче, пансионерски боклукъ (това име дава на паснионеритэ), боклукъ-арабас©, пестелжи, мамината рожба, песоглавецъ, пиргишинъ… нэматъ край.

Вижда се учил ги е при хамалитэ на скелята…

И така, г. Н. вие много добрэ правите като приучвате ученицитэ си на тэзи грубости отъ младость, за да станать послэ отъ васъ по груби. Ние не можемъ съ друго да ви похвалимъ, ами съжеляваме, гдэто ни искусихте да напълнимъ нэколко  рэда отъ вэстника ни съ ваши думи, които никой не може ви прости, а не вземахте да кажете други добри, което ви е нравственъ дългъ да го извършите. Вие го знайте това, но не напраздно е казалъ единъ мислителъ, че “хората много нэща знаятъ, но повечето не съзнаватъ. Нотации не четемъ!

Дописката беше открита и преписана специално за алманах „Извор” от г-н Андрей Бобев, възпитаник на СОУ „Христо Ботев” – Русе и бивш учител по български език и литература в нашето училище от 2002 до 2007 г. Изказвам искрена благодарност на колегата Андрей Бобев за съдействието при откриването на този рядък текст. – И. Братанов

Публикувано в алманах “Извор”, кн. 18, издание на СОУ “Христо Ботев” – Русе, 2011, стр. 11-19

 

 

 

Posted in Ретро | Tagged: | Leave a Comment »